Човекът в търсене на смисъл
Източник: Д-Р ИРИНА ГЕОРГИЕВА – 7 мин
„Търсенето на смисъл от човека е основната мотивация в живота му, а не „вторична рационализация“ на инстинктивните му нужди. Човек не трябва да търси абстрактен смисъл на живота. Всеки има свое специфично призвание или мисия в живота да изпълнява конкретна задача, която изисква изпълнение. Там той не може да бъде заменен, нито животът му може да бъде повторен. Така задачата на всеки е толкова уникална, колкото и конкретната му възможност да я реализира.” Виктор Франкъл от книгата му ‚Човекът в търсене на смисъл‘
Децата са уникални същества, които имат неограничено количество вродена жизненост, радост, любов, любопитство и любознателност. Къде бъркаме във възпитанието на тези прекрасни създания, за да успеем да убием тази естествена жизнена сила и да ги доведем до състояние на депресия, апатия, празнота, липса на смисъл и желание да сложат край на живота си например на тринадесет годишна възраст или по-късно? Родителите като основни възпитатели, както и образователните институции и обществената среда като вторични възпитатели трябва да правят колосални грешки, за да доведат едно толкова жизнено създание до пределна точка на отчаяние, където единственият изход е смъртта. В тази статия, ще се опитам да нахвърля общи щрихи от клиничната ми практика и личните ми наблюдения, без да претендирам да бъда изчерпателна, защото темата е изключително важна, но и много обширна.
Когато аз бях дете, нямаше телефони с непрекъснат достъп до интернет, нямаше социални медии, нямаше видео игри. Затова пък имаше ежедневна игра със съседските деца в междублоковите пространства. Нахвърляш набързо домашните и бързаш да излезеш навън да играеш на народна топка, ръбче (целта беше да уцелиш ръба на тротоара с топка), ластик, волейбол, баскетбол и други изключително забавни игри. През зимата, се биехме със снежни топки, въргаляхме се в снега до пълно изтощение и се връщах в къщи подгизнала от вода, но щастлива.
Излишно е да споменавам, че при тези игри освен, че развивахме много добра физическа кординация и издръжливост, се развиваха и много добри социални умения. Толкова беше увлекателно, че се прибирах чак по тъмно и изпивах два литра вода, защото в играта забравях, че съм гладна и жадна. В по-късен етап помня, че исках да играя тенис. Нямаше кой да ме заведе и да плати за тенис уроци, затова пък аз намерих алтернатива за този недостиг като биех до припадък стената на 33-то училище с тенис топката, защото в кв. Люлин, където израснах, тенис корт нямаше. Разреших проблема и това ми даде смисъл и съдържание.
Помня, че педагогическите подходи по време на комунизма се базираха на авторитарен подход и мотивиране чрез наказание, насърчаването чрез мили думи се смяташе за противопоказно. В този контекст, по време на урокът по плуване във въпросното 33то училище, учителката често използваше един алуминиев прът, за да ни потупва, когато се отклоним от желания траект, коригирайки грешни движения. Явно от малка съм била бунтар по душа, защото предпочетох да не ходя на тези ‚садистични тренировки‘, а да се науча сама да плувам наблюдавайки местния отбор по плуване, повтаряйки техните движения. Подходът успя, така разреших и този проблем, придавайки смисъл на моя крехък детски живот, получавайки усещане за това, че мога да постигна целите си по по-приемлив за мен начин.
По време на комунизма нямаше мода, имаше сини престилки със сини връзки за чавдарчетата, а по-късно червени връзки за пионерчетата. Когато поисках да ми се купи някоя нова дрешка, често ми беше отказвано поради липсата на средства. Така се научих да ценя парите, да бъда търпелива и да чакам. Желанието ми да нося по-различни дрехи от връстниците ми, ме мотивира да се науча да шия. Купувахме списание ‚Бурда‘, вадехме кройки и творяхме с майка ми и сестра ми. Процесът беше креативен и вдъхновяващ, давайки смисъл и съдържание. Така се научих, че за да получиш по-стойностно удовлетворение трябва да положиш усилия и да отложиш мигновенното задоволяване на нуждата. Макар усилията ми да бяха насочени към постигане на крайната цел, научих се, че самият процес на шиене и работа може да бъде удовлетворяващ и забавен. На 14 години уших на майка ми костюм за подарък. Така се научих, че когато правиш красиви неща за другите, това ги прави щастливи, а когато те са щастливи, това прави и мен щастлива. Желанието ми да правя другите щастливи не спря до тук. Научих се от баба ми как да правя баници и погачи, и след училище каних приятели в къщи да ги черпя.
Със сестра ми ненавиждахме лятната ваканция, защото ни изпращаха на ‚заточение‘ при баба и дядо на село за няколко месеца, без да ни питат дали искаме. Макар по принуда, житейският опит натрупан там беше безценнен. Научих се, че картофите и доматите изискват неимоверни грижи преди да попаднат разфасовани в пакетчета в магазините. Това ме накара да ценя храната и усилията на тези, които я създават. Спомням си как трябваше да помагаме на дядо ми да пасе козите. От тук дойде любовта ми към природата и животните. Станала съм свидетел на раждането на яренца, кончета, прасенца, излюпването на пиленца, както и неистовото квичене на прасета, които биваха заклани както традицията го повеляваше по Коледа. Така разбрах, че между раждането и смъртта има живот, който трябва да бъде ценен. Така разбрах за себе си, че не искам да бъда причината за страданието и смъртта на животни и на 18 години станах вегетарианка и все още съм. Разбрах, че земеделието не е за мен. Това ми даде смисъл и индентичност.
Детството ми беше истинко, изпълнено с много ужулени колена, пот, умора, радост, възторг, смях и страдание, но това разви в мен силен инстинкт за оцеляване въпреки житейските несгоди. Това ми даде принадлежност, смисъл и съдържание, безценни приятелства и социални качества, укрепна в мен усещането, че независимо от трудностите, мога да намеря начин да се справя с тях.
Затова родители, не улеснявайте децата си прекалено много, това ги лишава от съдържание, смисъл и житейски опит. Предоставяйте им възможността да разрешават сами проблеми, като сложността на проблемите не трябва да надхвърля техните капацитети за справяне, за да развият увереността, че могат да се справят с всяка житейска трудност.
Ако децата ви желаят нещо, накарайте ги да поработят за него (например да напишат домашните си, да ви помогнат в домакинството и т.н). Така ще ценят още повече това, което са получили и ще се научат да полагат съзнателни усилия, за да задоволят нуждите си.
За разлика от моето ‚истинско‘ детство, какви обаче може да бъдат последствията от ‚виртуалната реалност‘, в която израстват последните няколко генерации деца с постоянен достъп до интернет, комуникация предимно чрез социалните медии, онлайн обучение, и хиляди часове прекарани във видео игри?
Виртуалното пространство създава паралелна реалност, която няма нищо общо с истинските човешки взаимоотношения, не може да замести игрите, спорта и контакта с природата, който представлява основна нужда за всеки човек. Постоянният достъп до интернет, и социалните медии крият опасности за развитието на вашето дете, за които може би дори и не подозирате. Клиент, който от скоро идва на терапия за зависимост към порнографията, сподели, че от 13 години, за да избяга от трудната семейна реалност се пристрастява към видео игрите, а на 14 години започва да гледа порнография. На 33г е арестуван за гледане на порнография с малолетни и сега живее в постоянен страх, че може да последва затвор и да бъде ‚заклеймен‘ до края на живота си.
Клиентка на 13г. споделя, че следва в Инстаграм млада “инфлуенсърка” с хиляди последователи, която снима как наранява себе си. Може би не е случайно, че и моята клиентка подражава на това автоагресивно поведение и прави същото. Поведение, което е характерно за хора с гранично личностно разстройство. Същата клиентка споделя, че често разменя със съученици линкове към филми с насилствено съдържание и убийства.
В такава незряла възраст тийнейджърите са в процес на търсене на своята индентичност и в дебрите на виртуалната реалност, може да се окажат под влиянието на разрушителни тенденции. Виртуалното пространство в този смисъл предлага идеален начин за бягство от себе си, от емоционален дискомфорт, обърканост, празнота и болка. Обаче тази виртуална реалност, само допринася за отлагането и задълбочаването на вече съществуващия емоционален или психичен проблем.
Може да са минали години в гледането на порнография или в играта на видео игри или хазарт, преди вече порасналото дете да може да установи за себе си, че има сериозна зависимост и да потърси помощ. Това са ценни години, през които то е пропуснало да обогати себе си с уникални истински преживявания, да научи нови умения и да създаде стойностни социални контакти. Такова съществуване не дава смисъл и съдържание, а оставя човекът объркан с усещането за празнота и вина за загубеното време и възможности. Моят съвет е децата да плучават достъп до социалните медии чак след 16 годишна възраст, когато вече имат по-стабилно изградена индентичност. Ако изброените аргументи все още не ви звучат убедително, ви препоръчвам да изгледате филма ‚The social dilemma‘.
Родителите
Специално децата, които не получават достатъчно емоционална подкрепа и внимание от родителите си, които израстват без здравословни граници, в несигурна нестабилна семейна среда може да бъдат изложени на по-голям риск от това да потънат във ‚виртуалният вакум‘ и да развият зависимост към социалните медии, порнографията, интернета или онлайн хазарта. Това са емоционално травмирани деца, които за да оцелеят в тази среда и да не чустват болката от отхвърлянето, подтискат емоциите си и това в дългосрочен план създава усещане за вътрешна празнота. Дигиталният свят предлага лесно и бързо бягство от тази празнота.
Поради лични травми, някои родители макар и неосъзнато копнеят все още да получат безусловна любов и одобрение от другите, защото не са я получили като деца от собствените си родители, и им е много трудно да поставят граници дори на собствените си деца от страх, че няма да бъдат харесани. Това е едната крайност, която създава усещането при децата, че всичко е позволено, но създава и вътрешно усещане за тревожност и неудовлетвореност. Тези деца обикновено получават всичко, което поискат без да полагат усилия за това. Често са отегчени и презадоволени от материални блага. Важно е да се разбере, че материалните блага не заместват емоционалната подкрепа, любов и разбиране както и качественото време прекарано с вашето дете.
Другата крайност са родители, които също поради неосъзнати лични травми имат непоносимост към това да покажат търпение и разбиране към негативни емоции като тъга и гняв изразени от техните деца, защото техните гневни изблици не са били толерирани, когато те са били деца. Този тип родители стават прекалено взискателни възпитатели, които слагат прекалено строги граници: Не ходи там, Не прави това, Не плачи и т.н. Децата на такива родители израстват невротици, по-късно имат липса на здраво усещане за индентичност, ниско самочуствие и склонност към депресия, хранителни разстройства и други видове разстройства, за които е характерно чуството за вина, самоотричане и автоагресия.
Както в повечето случаи златната среда е най-оптимална за развитието на едно дете, в която се слагат здравословни граници с любов и разбиране.
Образованието
В едно проучване сред 7948 студенти в 48 колежа, проведено от университета Джон Хопкинс, 78% споделят, че най-важната им цел е „да намерят цел и смисъл на живота си“.
Друго проучване обаче показва, че 60% от американските студенти показват значителен екзистенциален вакуум – усещане за пълна и крайна безсмисленост и вътрешна празнота.
Как стана така, че образованието стана активен съучастник в процеса на ‚обезмисляне‘ на човешкото съществуване? Като тук визирам главно основното и средното образование, като се предполага, че академичното образование предлага в по-голяма доза дълбочина, критично мислене и възможност за развитие на личния потенциал.
За мен основните принципи върху, които трябва да бъде стъпи образованието е именно да доразвие тази вродена любознателност, която децата имат, а не да я убие. Да бъде насочено към изследването и развитието на личния потенциал на децата, да ги насърчава в това да открият и доразвият личното им призвание или мисия в живота да изпълняват конкретна задача, била тя да станат водопроводчици или имунолози. Очевидно е, че за това е необходим по-индивидуален подход от стандартния групов подход, който в момента се предлага. Това е изключително важно като се има в предвид, че изкуственият интелект навлиза и замества все повече индустриални отрасли. За да се избегне масовата безработица, образованието също трябва да бъде насочено към развиването на креативност, гъвкаво, абстрактно и логично мислене, критично отсяване на важна информация и разрешаване на проблеми вместо ‚назубрянето‘ на факти. В днешно време всеки от нас ходи с компютър в джоба и всеки момент може да получи неограничен достъп до факти. Затова пък както знаем животът е изпълнен с безброй житейски трудности и избори, с които трябва да се справим в съответствие с нашите нужди. Подходът тук е изключително индивидуален и ‚гугъл‘ не може да предостави готово решение.
Ако образованието не успее да насочи учениците към тяхното призвание навреме (както се случва в момента), професионалната преориентация в по-късен етап на живота е трудна, а понякога и напълно невъзможна. Тогава животът се превръща в печелене на пари с цел физическо оцеляване.
Моите наблюдения са, че голяма част от хората, които отраснаха с непрекъснат достъп до виртуалното пространство, в общество насочено към непрекъсната консумация и бързо задоволяване на нуждите, в ‚деморализиращата‘ среда на пост-комунизма и псевдо-демокрацията (отнася се специално за България), които трябваше да зазубрят факти вместо да бъдат научени да мислят креативно и критично, ежедневно се борят с апатия и липса на смисъл. Тази екзестенциална депресия, води до обърканост, отчужденост, липсата на емпатия и цел и усещането за самота и засилена егоцентричност.
Ако попиташ тийнерджъри израстващи в такъв обществен вакум, какви искат да станат като пораснат, обикновено целта им е да печелят много пари без да полагат много усилия за това. Например да търгуват с криптовалута, или да станат инфлуенсъри. Личното физическо оцеляване и материално благоденствие е изведено на първи план, като липсват основополагащите етапи от процеса на придаване на смисъл на живота, като развитие на духовност, личния потенциал и качества, изследване и разгръщане на личното призвание и мисия, удоволствието от креативния процес, приносът към общественото благо и създаването на нещо стойностно.
Ако не разпознаете детето си в гореописания профил, значи можете само да се поздравите, че сте си свършили добре работата.
„Смисълът на живота винаги се променя, но никога не престава да бъде. Според логотерапията можем да открием този смисъл в живота по три различни начина: (1) чрез създаване на работа или извършване на дело; (2) чрез преживяване на нещо или среща с някого; и (3) от отношението, което заемаме към неизбежното страдание. Що се отнася до причините за чувството за безсмисленост, може да се каже, макар и в твърде опростяващ дух, че хората имат достатъчно, за да живеят, но няма за какво да живеят; те разполагат със средствата, но им липсва смисъл.” Виктор Франкъл
За да заздравим съвременното общество и да намерим смисъл, а не само средства е важно сериозно да преосмислим принципите на възпитание и образование, както и тенденциите на разделение, деморализация и насърчаване на консуматорството в обществото. Когато едно общество вярва, че животът е лишен от висша цел и смисъл, то много лесно се манипулира, както се случва в настоящата Ковид истерия.
